събота, 10 октомври 2015 г.

Да можех

Когато даваш обещания пред себе си.
Когато бързо след това ги нарушаваш.
Когато бързаш, за да изпревариш времето
и пак пореден път пред себе си заставаш.

Когато огледалото играе сянката
на твоето желано и несбъднато участие.
Животът се търкаля и изпуска сламката.
Животът преминава пред очите ти на части.

А ти си просто стълб. Плашило на полето.
Самотни гарги ти избождат пак очите.
Дали останало е нещо във сърцето?
Дали мечтите ти отдавна са изтрити?

И дълго, дълго вглеждаш се в нощта.
Къде остана твоето съзвездие?

Една луна събужда се сама
във лодката на своето премеждие.

Не съм. Не бях. Не искам да съм само
частица от безкрайния, самотен път.

Да можех да остана тук на твойто рамо!

За да сънувам дълго,
че мечтите,
и звездите,
и блясъкът ти във очите

все още
тайничко блестят.

10.10.2015

събота, 3 октомври 2015 г.

Все още вали

Мокри устни. Топъл дъжд.
Една ръка. Една пътека.
Топли чувства от веднъж.
Една луна заспива леко.

Ти си тук. Или не си.
Мое малко, невъзмездно щастие.
Кратък сън ми донеси
със всички невъзможни части.

Аз съм тук и пак не зная -
как придържат се ръце?

И все посягам към безкрая..
Ах, глупаво,
ах, глупаво.

Ах,
глупаво сърце.

03.10.2015

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Краткото ти

Не, не мога вече да остана.
От нощните очи не сме се скрили.
Някои ти казваха на име - Вилияна.
За мен остана краткото ти - Вили.

И бродили сме дълго по килима на нощта.
Намирали сме куп от многолистни детелини!
Но мястото ми не е тук на меката трева,
облегнат пак на твойто рамо сред жасмини..

Не ще сънувам вече този сън,
обагрен от косите ти в канела.

Оставям всичко
на прозорчето отвън,

дори да разбера,
че нищичко не би си взела.

01.10.2015