Утеха

Вълни, които се носят сами.
Само ти сега би ме разбрала..

Кораб, рисуващ студени бразди,

река, тишина и залез оставя.

Накъде? Пътят се вие, обърква.

Докога все така да съм рицар-герой?

Вечността. Споменът вече е мъртъв.

Вече съм никой и ничий. И свой.

Но защо все така търся и искам?

Аз съм тук - недостигнат, единствен, но в мен

сълзотворният газ гърдите притиска

и бавно събужда поредния ден.

Ще вървя! Към морето! Към топлия изгрев.

Там, където чайките сутрин сънуват.

Където небето протяга се ниско

и за утеха с морето танцува.

Там, където намираме вяра

сред вятър, вълни и нощ непрогледна.

Там, където не се отговаря,

а се мълчи.

До последно.