Въздух

Будно ми е. Диша ми се. Ставам.
Тъмното остава да гаси
спомени, които впламеняват.

Устни,
от които не боли.

Шепот в дрезгавия глас на сън,
сънуван през очите.
Ден, във който съм най-аз,
след нощ - разлистена, но скрита.

Тя, която си отиде,

но остана
да говори с тишината.

Тук, където да я видя -
измислена, далечна, непозната..

Тук, където ароматът
ми напомня, тегли и привлича ме.

Свива ме на точка и ме мята
в бездънното море
на думите "обичам те".

А няма никой. Седя си сам самичък.
Събудих се. Заспивам ли? Кога?

Аз просто станах да подишам
въздуха на свойта самота.